Хипер

-Леле какъв шибан студ.

Даня потърка ръцете си пред лицето си, издишвайки и издухвайки топъл въздух срещу дланите си, след което ги прибра в джобовете на черното си зимно яке. Шалът ѝ обгръщаше раменете ѝ, ползваше се най-главно като аксесоар, добавка към нейния стил. Пресече улицата и се спря на мини-площадчето. Срещу нея се намираха малък магазин за цветя, чийто цветя бяха грижливо прибрани. Все пак беше студен февруари и едва ли някой бе тръгнал да купува цветя през този месец… Освен… Мисълта порази съзнанието ѝ, а оттам болката се насочи към гърдите ѝ. Даня стисна устни и издиша през носа, като че ли да освежи мозъка си. Подсмъркна и извади ръката си, за да изчисти носа си. Навик. Имаше миниатюрна капка кръв. Ах, тези тънки капиляри.

Отляво на магазинчето, плътно залепено за стената му имаше „Събуей”. Реши да влезе в него, за да се постопли. Може би ако имаше достатъчно пари в себе си би си взела и нещо сгряващо като кафе, или може би дори сандвич. Не, кафе беше най-добре.

Прекоси площадчето и влезе през вратата. Звънецът издрънча един път и още един път след като направи две крачки. Явно проблем със засичащия сензор. Придвижи се до опашката и се намести зад един работник от близките строежи. Подсмъркна още един път и се приближи до щанда. Почеса дланите си и лявата страна на лицето си с дясната си ръка. Досадно. Извади монети от джоба си, които след бързо и разсеяно преброяване се установи, че ще ѝ стигнат за едно лате. Понеже не предлагаха еспресо, трябваше да се задоволи и с това. Все пак като за първо кафе за деня. Изчака момичето да го приготви. Загледа се в нея. Чертите ѝ бяха доста красиви, леко изсечени, но имаше прекрасни зелени очи, поне така забеляза, хвърляйки леко поглед нагоре, докато си взимаше рестото. Даня се усмихна и приглади нервно кичур от изсветлялата си коса.

Обърна се и доближи до една малка масичка с две дървени столчета. Седна на столчето, гледащо към кухнята и касата на магазина. Скри се зад дневното меню на „Събуей”, за да не забележи някой, че хвърля тайни погледи към продавачката. Явно бе нова. Отпи от кафето си, като нарочно не го разбърка преди това. Млякото се намираше на дъното, а отгоре беше кафето. Така беше най-добре, поне можеше да извлече нужния кофеин, а млякото беше оставено като за десерт.

В помещението беше топло, но въпреки това Даня не свали якето от себе си. След моменти остави чашата си с преполовено кафе и се отправи към тоалетната на заведението. Освен от кафе тя се нуждаеше и от нещо друго.

Натика се в последната кабинка към стената. Беше доста чистичко за магазин в малък град. Явно добре се грижеха продавачите. Може би щеше да се запознае с продавачката, това е нова възможност. Но Даня много добре знаеше, че това нямаше да се случи. Извади от вътрешните джобове на якето си малко продълговато прозрачно от едната страна пакетче и едно миниатюрно контейнерче за лещи. Даня носеше лещи преди години, но след като родителите ѝ платиха за лазерната операция за корекция на очите малко преди тя да замине за университета на нея не ѝ се налагаха да се справя с това досадно занимание всеки ден. В това контейнерче нямаше лещи.

Свали якето си и го метна върху седалката на тоалетната. Свали колана си, седна отгоре му и нави левия си ръкав почти до рамото. С колана пристегна ръката си малко над сгъвката на лакътя. От пакетчето извади тънка спринцовка, отвори контейнерчето за лещи и наброи няколко от веществото в спринцовката.

Водата освежи лицето на Даня. Тя приглади косата си и пооправи измачканото си яке. Върна се в топлата стая и седна да доизпие кафето си почти накрак. Ухили се лениво на продавачката с красивите зелени очи, напомнящи ѝ на някого, чието лице и личност в този момент започна да блуждае, да изтънява и да се изпарява от съзнанието на Даня. Май продавачката се изчерви. Или ѝ се стори.

Напусна сградата. Май чу звънеца за изход някъде там, реещ се. Отдалечи се от площада и се запъти сякаш подскачайки в посока блоковата част от града. Подсмъркна и се почеса по гърба на носа.

Смрачаваше се, което означаваше, че се застудяваше и времето навън. Не духаше, но просто беше кучи студ. Даня оправи шала си, така че да загърне част от устните и носа ѝ. Минаваха хора, прибиращи се от работа, бързащи за да достигнат дома, където е топло и където някой го е грижа за теб. Където ти е доставена безвъзвратна любов.

Спонтанна мисъл удари Даня като изопната стрела, забучваща се от тетивата на лък право в дънера на живо дърво. Рязко сви в дясно по малко по-ненаселена улица. Хората се вглеждаха леко в нея, за момент. Ако можеше да се види как изглежда от трето неутрално лице, дори тя би казала, че човекът, стоящ срещу нея, изглежда доста жалко. Очите ѝ бяха уморени, гледащи в пространството, но сякаш не виждащи нищо и никого, зениците ѝ бяха едва забележими, тънки като плътните краища на топлийките. Крайниците ѝ като че ли вървяха от само себе си, по техни заповеди, получени от нервната централа, но недостигащи до съзнанието, за да разбере, че тя самата трябва да извършва това действие.Но ѝ беше леко и спокойно.

Даня стигна до мястото, провокирало тази рязка промяна в съзнанието ѝ относно първоначалната ѝ дестинация. Мостът на града свързваше неговите две части, а под него минаваше доста дълбока река. На някои места по нея се виждаха заледени участъци. Реши да се изкачи по него по стълбите и да седне, за да си почине.

Намери място върху студения метал и придърпа края на якето си, за да седне на него. Намести се близо до едната висока колона, за да бъде на завет. Чувстваше се наред. Всяка една мисъл за изчезващия вече отново човек от съзнанието ѝ като че ли прочистваше душата ѝ. Изкрещя с всички сили. И още един път. И още един. Леко залитна напред, но се върна на мястото си, подсмърчайки.

Незнайно защо очите на Даня се насълзиха. Избърса сълзите, но на тяхно място се появиха нови.

-Защо? Защозащозащозащо? Нали не трябваше това?

Продължи да бърше сълзи, а те не спираха да текат. Сърцето ѝ от лениво започна да бие по-рязко и по-рязко. Удари бедрото си с юмрук.

-Престани!

Но нещото в нея не чуваше и не следваше заповеди. Нещо се беше объркало. Даня получаваше пристъп на душевна болка. Заудря се, сълзите не секваха. Насини тялото си, изтръгна кичур от косата си, замахна и го хвърли през моста. Не можеше да си поеме въздух. Присви крайници възможно най-близо до тялото си и се сгуши в колоната, но това я накара да потрепне още повече. Изправи се и започна да се разхожда в опит да се успокои и да притихне. Ако трябваше щеше да вземе нова доза.

Но болката не се и притъпяваше. Вървейки по моста и агонизирайки, Даня се постара колкото е възможно да спре да мисли за момичето, обсебвайки мозъка ѝ всяка една шибана секунда на денонощието ѝ, а вечер и в съня ѝ. Та нали това беше целта? Да спре тази болка по някакъв начин. А защо не се получаваше този път? Какво не беше направила както трябва, отново?

Подхлъзна се на парче лед, но запази самообладание. Погледна надолу и подсмъркна, прибирайки сополите и избърсвайки течността от очите си. Водите на реката леко се бунтуваха, парчетата лед се разместваха. Всичко това се случваше само на няколко метра под нея.

Втора стрела.

Даня пристъпи крачка напред. И без това беше минала ограждението на моста, тъй като бе се качила по стълбите за аварии. Настъпи по-високата част от железния кант и след това придвижи и втория си крак. Изпъна тялото си. Там долу вътре може би било по-спокойно, отколкото в собствената си глава. Направи още една крачка напред.

-Леле, колко е студено и тихо.

Затвори очи.