Хипер

-Леле какъв шибан студ.

Даня потърка ръцете си пред лицето си, издишвайки и издухвайки топъл въздух срещу дланите си, след което ги прибра в джобовете на черното си зимно яке. Шалът ѝ обгръщаше раменете ѝ, ползваше се най-главно като аксесоар, добавка към нейния стил. Пресече улицата и се спря на мини-площадчето. Срещу нея се намираха малък магазин за цветя, чийто цветя бяха грижливо прибрани. Все пак беше студен февруари и едва ли някой бе тръгнал да купува цветя през този месец… Освен… Мисълта порази съзнанието ѝ, а оттам болката се насочи към гърдите ѝ. Даня стисна устни и издиша през носа, като че ли да освежи мозъка си. Подсмъркна и извади ръката си, за да изчисти носа си. Навик. Имаше миниатюрна капка кръв. Ах, тези тънки капиляри.

Отляво на магазинчето, плътно залепено за стената му имаше „Събуей”. Реши да влезе в него, за да се постопли. Може би ако имаше достатъчно пари в себе си би си взела и нещо сгряващо като кафе, или може би дори сандвич. Не, кафе беше най-добре.

Прекоси площадчето и влезе през вратата. Звънецът издрънча един път и още един път след като направи две крачки. Явно проблем със засичащия сензор. Придвижи се до опашката и се намести зад един работник от близките строежи. Подсмъркна още един път и се приближи до щанда. Почеса дланите си и лявата страна на лицето си с дясната си ръка. Досадно. Извади монети от джоба си, които след бързо и разсеяно преброяване се установи, че ще ѝ стигнат за едно лате. Понеже не предлагаха еспресо, трябваше да се задоволи и с това. Все пак като за първо кафе за деня. Изчака момичето да го приготви. Загледа се в нея. Чертите ѝ бяха доста красиви, леко изсечени, но имаше прекрасни зелени очи, поне така забеляза, хвърляйки леко поглед нагоре, докато си взимаше рестото. Даня се усмихна и приглади нервно кичур от изсветлялата си коса.

Обърна се и доближи до една малка масичка с две дървени столчета. Седна на столчето, гледащо към кухнята и касата на магазина. Скри се зад дневното меню на „Събуей”, за да не забележи някой, че хвърля тайни погледи към продавачката. Явно бе нова. Отпи от кафето си, като нарочно не го разбърка преди това. Млякото се намираше на дъното, а отгоре беше кафето. Така беше най-добре, поне можеше да извлече нужния кофеин, а млякото беше оставено като за десерт.

В помещението беше топло, но въпреки това Даня не свали якето от себе си. След моменти остави чашата си с преполовено кафе и се отправи към тоалетната на заведението. Освен от кафе тя се нуждаеше и от нещо друго.

Натика се в последната кабинка към стената. Беше доста чистичко за магазин в малък град. Явно добре се грижеха продавачите. Може би щеше да се запознае с продавачката, това е нова възможност. Но Даня много добре знаеше, че това нямаше да се случи. Извади от вътрешните джобове на якето си малко продълговато прозрачно от едната страна пакетче и едно миниатюрно контейнерче за лещи. Даня носеше лещи преди години, но след като родителите ѝ платиха за лазерната операция за корекция на очите малко преди тя да замине за университета на нея не ѝ се налагаха да се справя с това досадно занимание всеки ден. В това контейнерче нямаше лещи.

Свали якето си и го метна върху седалката на тоалетната. Свали колана си, седна отгоре му и нави левия си ръкав почти до рамото. С колана пристегна ръката си малко над сгъвката на лакътя. От пакетчето извади тънка спринцовка, отвори контейнерчето за лещи и наброи няколко от веществото в спринцовката.

Водата освежи лицето на Даня. Тя приглади косата си и пооправи измачканото си яке. Върна се в топлата стая и седна да доизпие кафето си почти накрак. Ухили се лениво на продавачката с красивите зелени очи, напомнящи ѝ на някого, чието лице и личност в този момент започна да блуждае, да изтънява и да се изпарява от съзнанието на Даня. Май продавачката се изчерви. Или ѝ се стори.

Напусна сградата. Май чу звънеца за изход някъде там, реещ се. Отдалечи се от площада и се запъти сякаш подскачайки в посока блоковата част от града. Подсмъркна и се почеса по гърба на носа.

Смрачаваше се, което означаваше, че се застудяваше и времето навън. Не духаше, но просто беше кучи студ. Даня оправи шала си, така че да загърне част от устните и носа ѝ. Минаваха хора, прибиращи се от работа, бързащи за да достигнат дома, където е топло и където някой го е грижа за теб. Където ти е доставена безвъзвратна любов.

Спонтанна мисъл удари Даня като изопната стрела, забучваща се от тетивата на лък право в дънера на живо дърво. Рязко сви в дясно по малко по-ненаселена улица. Хората се вглеждаха леко в нея, за момент. Ако можеше да се види как изглежда от трето неутрално лице, дори тя би казала, че човекът, стоящ срещу нея, изглежда доста жалко. Очите ѝ бяха уморени, гледащи в пространството, но сякаш не виждащи нищо и никого, зениците ѝ бяха едва забележими, тънки като плътните краища на топлийките. Крайниците ѝ като че ли вървяха от само себе си, по техни заповеди, получени от нервната централа, но недостигащи до съзнанието, за да разбере, че тя самата трябва да извършва това действие.Но ѝ беше леко и спокойно.

Даня стигна до мястото, провокирало тази рязка промяна в съзнанието ѝ относно първоначалната ѝ дестинация. Мостът на града свързваше неговите две части, а под него минаваше доста дълбока река. На някои места по нея се виждаха заледени участъци. Реши да се изкачи по него по стълбите и да седне, за да си почине.

Намери място върху студения метал и придърпа края на якето си, за да седне на него. Намести се близо до едната висока колона, за да бъде на завет. Чувстваше се наред. Всяка една мисъл за изчезващия вече отново човек от съзнанието ѝ като че ли прочистваше душата ѝ. Изкрещя с всички сили. И още един път. И още един. Леко залитна напред, но се върна на мястото си, подсмърчайки.

Незнайно защо очите на Даня се насълзиха. Избърса сълзите, но на тяхно място се появиха нови.

-Защо? Защозащозащозащо? Нали не трябваше това?

Продължи да бърше сълзи, а те не спираха да текат. Сърцето ѝ от лениво започна да бие по-рязко и по-рязко. Удари бедрото си с юмрук.

-Престани!

Но нещото в нея не чуваше и не следваше заповеди. Нещо се беше объркало. Даня получаваше пристъп на душевна болка. Заудря се, сълзите не секваха. Насини тялото си, изтръгна кичур от косата си, замахна и го хвърли през моста. Не можеше да си поеме въздух. Присви крайници възможно най-близо до тялото си и се сгуши в колоната, но това я накара да потрепне още повече. Изправи се и започна да се разхожда в опит да се успокои и да притихне. Ако трябваше щеше да вземе нова доза.

Но болката не се и притъпяваше. Вървейки по моста и агонизирайки, Даня се постара колкото е възможно да спре да мисли за момичето, обсебвайки мозъка ѝ всяка една шибана секунда на денонощието ѝ, а вечер и в съня ѝ. Та нали това беше целта? Да спре тази болка по някакъв начин. А защо не се получаваше този път? Какво не беше направила както трябва, отново?

Подхлъзна се на парче лед, но запази самообладание. Погледна надолу и подсмъркна, прибирайки сополите и избърсвайки течността от очите си. Водите на реката леко се бунтуваха, парчетата лед се разместваха. Всичко това се случваше само на няколко метра под нея.

Втора стрела.

Даня пристъпи крачка напред. И без това беше минала ограждението на моста, тъй като бе се качила по стълбите за аварии. Настъпи по-високата част от железния кант и след това придвижи и втория си крак. Изпъна тялото си. Там долу вътре може би било по-спокойно, отколкото в собствената си глава. Направи още една крачка напред.

-Леле, колко е студено и тихо.

Затвори очи.

Яко дим

Бурната ѝ коса с форма на малко облаче се мърдаше изпод шала прищипана в яката на палтото ѝ. Нямаше особено време да се спира да оправя такива тривиални работи. Невена трябваше да се добере до гарата възможно най-бързо и най-експедитивно да заеме място, преди да са се напълнили вагоните. Не беше пътувала с БДЖ от много време, а френските железници не ѝ пресъздаваха същата атмосфера. Във Франция всичко беше подредено, всеки си знаеше позицията и ти отстъпваше. Всякакви такива престорени заучени от ранна възраст маниери за добро поведение присъстваха в забързаното ежедневие на французина.

Раз-два, раз-два, раз-два. Размърдай се, Неве. Ще изтървеш влака!

Ботушките на Невена се чуваха доста звучно и потропваха по плочките на тротоара. Небето определено не предвещаваше нещо негативно, ами напротив. Е, беше леко посивяло, но лъчите на слънцето се подаваха тук-там през облачетата. По улицата нямаше толкова много хора, макар и да беше около четири следобед. Забелязваха се главно автомобилите на хора, прибирайки се от работа. Нямаше дори и толкова много ученици, а все пак беше времето те да излизаха от гимназиите си, запътени към дома или просто разходка след училище. Сякаш някой нарочно беше намалил притока на трафик в Казанлък, като че ли със завъртане на копче, наподобяващо онези за звука на стереоуредбите, отговарящо за честотата на активност в града.

Обаче Невена не си го спомняше по същия начин. Сякаш откакто бе заминала за Анси нещо необяснимо се беше променило, нещо загадъчно бе обгърнало града. Защото не можеше през вече петдневния си престой в Казанлък всяко едно от действията да се повтарят.

Затова тя трябваше да стигне до гарата и да хване който и да е влак преди поредното завъртане на часовника в пет и осемнадесет.

След всеки завой по всяка една малка уличка (избягваше главните улици и булеварди) Невена се чувстваше наблюдавана, така че не можеше да си позволи да се затича изведнъж с бясна скорост към ЖП гарата, а сега от време на време упражняваше нещо подобно на ускорено маршируване или спортно ходене. Ами ако наистина е следена от милиарди малки очички зад ъглите, както усети миналия ден? Дали това всъщност беше реалност и наистина и се случи да види миниатюрното човече с множеството очни ябълки обсипани по телцето му? Това не можеше да е само сън, след като налице беше новоразбраната информация за превъртането на времето в указания час. Точно поради тази причина Невена, след доста дълги размишления в едно квартално кафене, реши, че за да прекъсне верижните следствия от времевото въртене, тя трябва да направи нещо неочаквано, като най-очевидното бе да напусне града. Може би Казанлък бе обграден от някакъв мистичен купол. Тя сама не знаеше. А много мразеше, когато не знае нещо. Затова Неве винаги, винаги трябваше да на всяка цена да разнищи загадката. Аммаха, ще ѝ се причиняват такива главоблъсканици без да ги реши.

Часът приближаваше четири и половина, но за щастие Невена приближаваше ЖП гара Казанлък. Важното беше днес да се добере до нея. Дори и да не успееше да хване случаен влак, би си написала актив за това, че е съумяла да свърши голяма част от работата.

Там беше проблемът, че тя не можеше да тръгне по-рано, за да напусне града, тъй като преспиваше у леля си Женя, а Женя обичаше да приказва с часове, така че дори и да се беше наканила да си тръгне към десет сутринта, леля ѝ винаги би започнала нова и нова тема за астрални или нумерологични занимания. Жената я влечаха тези работи, които така не касаеха Невена, която не ги смяташе за нещо, което трябва да бъде сложено присърце и да отговаря за нашия живот. Все пак ние определяме нашата съдба. Тя не ни е написана и предопределена от някой си там горе, бог или планета.

Но, уви, тя бе принудена да слуша тирадите на леля си. Все пак беше в България за пръв път от три години.

Ето, че наближи гарата. Поспря се за да си отдъхне малко от цялото вървене. Макар и да не беше лято си беше топло за нея, така увита в шареното си шалче и загърната в огромното си тъмнокафяво палто, получено от майка ѝ. Откакто бе малка искаше това палто да бъде нейно и ето, че вече малката Неве порасна в голямата Невена, достатъчно висока и голяма, за да ѝ бъде по мярка, а не да бъде като в палатка в него.  Това палто беше единственото нещо, останало ѝ от майка ѝ, след като жената почина при катастрофа преди четири години. Това беше и главната причина тя да се реши да напусне Казанлък, а по-късно и самата държава. Майка ѝ, набожна жена, макар и неприспадаща към типично християнските българки, които стоят пред иконите на светците и се молят богу горещо, почиташе едни по-специфични богове. Славянски богове.

След случилото се Невена проклинаше тези богове с горчиви устни на очи и злостна усмивка.

„Къде сте вие, къде опазихте майка ми, като толкова бдите над всички и ги закриляте? Неблагодарници! Тя би дала всичко за вас. Ето, дори и живота си ви даде. За едното безсмислено нищо.”

Пристъпи към гишето и погледна таблото със заминаващите в скоро време влакове. Имаше един, пътуващ от Казанлък към София в точно 17:11. Дано да успее да напусне околностите на града за толкова време, ако не, утре по същото време би хванала този в 16:58 за Видин. Важното бе да съумее да бъде извън града преди времето да се завърти и да се озове отново в завивките в апартамента на Женя.

Закупи си билет и се запъти към съответния влак. Имаше още време, но трябваше да заеме мястото си, все пак. Качи се в третия пътнически вагон. Ах, колко ѝ липсваха българските железници с техния тъй уютен вид и звук. Най-накрая напълно можеше да почувства атмосферата на пътуването с БДЖ. С първата си стъпка Невена вдиша и издиша и усети поскръцването на пода във вагона. Запъти се към най-близкото свободно купе във влака и седна. Дори и влакът беше в унисон с града – беше полупразен, успя дори да заеме самичка купе. Сложи чантата си на съседния стол и се облегна назад. Погледна ръчния си часовник – стрелките показваха, че след 4 минути влакът ще потегли. Невена се протегна и събу ботушите си. Положи ги под седалката си и ги опъна на срещуположната. Хвърли поглед на гледката през прозореца. Времето стоеше все така – монотонни облачета закриваха слънчевите лъчи на декемврийското небе, а нямаше никакъв признак за вятър. Както и за задаваща се буря.

Изведнъж усети потеглянето на влака. Пръв се чу локомотивът, а след това и забоботиха колелата на вагоните по железните релси. Това изпълни Невена с такава надежда, че сега ще бъде моментът, в който ще излезе от омагьосания кръг, че тя си сътвори плана да поспи след като види, че е напуснала крайнините на Казанлък след 17:18. Наистина имаше нужда от тази почивка. Душевна и физическа.

Нави десния ръкав на пуловера си и свали ръчния си часовник, за да може да наблюдава времето и движението на влака едновременно. Събра си краката и седна по турски с облегнато рамо към облегалката. Преметна косата си на една страна и се вгледа в табелите. Наближаваше тази със задраскания „Казанлък” на нея. Невена почувства такъв екстаз, когато я премина, че не видя, че оставаха около шест минути до времевото превъртане. Забеляза само интензивната промяна в небето.

Първо то посивя до доста наситени тонове на сивото, ако така изобщо биха могли да бъдат наречени нюансите на сивото. След това от сивотата премина в друг цвят след първия удар на светкавица, пронизваща небето – то се оцвети в синьо. Синьото също като сивото се напълни и промени нюансите си на доста тъмни. Заваля лек дъждец, виждаше се по стъклото, който също като небесните цветове претърпя промяна, стана по-енергичен и по-състоятелен дъжд, като че ли изливащ се с кофи от небето. Той също се трансформира в последната си форма – кристални топчета лед, които се биеха в прозореца на купето и изплашиха Невена, карайки я да се наскупчи рязко назад в седалката. Стисна часовника толкова силно, че я заболяха чак кокалчетата на ръката ѝ. Сепна се и отпусна схватката си. Погледна, че през това време, което прекара в наблюдаване на промяната във времето, самото Време не бе се завъртяло. Малките железни стрелкички върху циферблата показваха часът да е 17:23. Леле, това беше чудесно. Дори повече от чудесно. Това беше най-доброто.

Невена сега вече можеше да си отдъхне, прекалено, прекалено много ѝ се насъбра за тези пет дни прекарани в търсене на изход от омагьосания кръг, в който неволно тя бе попаднала. Можеше да диша спокойно без да се притеснява и от това, че някой я наблюдава отвсякъде. Облегна се назад и затвори очи. Дори не ѝ трябваха слушалки, за да послуша някаква музика – музиката на леда, падащ върху стъклото беше единственото нещо, което бе подходящо за момента.

* * *

Тракаха също и колелата на влаковете. Е, тракаха докато всичко не спря. Буквално не спря. Всяка една нота от всеки един източник на звук престана да съществува. Замръзнаха всички предмети. Всичко преживя един застой. Освен Невена.

Невена можеше да види и да почувства промяната с всяка една пора на тялото си. Днес явно тя щеше да изживее прекалено много промени.

Единственото различно нещо беше, че за разлика от света около нея, тя можеше да се движи. Можеше и да издава звуци. Като например звука от гласните си струни, сформиращ звука „Защо днес всичко е против мен?”.

-И аз това се питам, Неве – прогърмя един силен и дълбок мъжки глас иззад нея.

-Ама това е много несериозно. Как така точно днес и как така на мен. Освен това, защо сънувам такива неща?

-Какви неща? – Попита гласът.

-Ами как какви неща? – Отговори раздразнено Невена. – Тези, които сънувам точно в този момент, разбира се!

-Неве… Ти не сънуваш.

Тя се обърна рязко, толкова рязко, че би си причинила главозамайване или дори изкривяване на гръбначния кръст с разместване на прешлен. Зад нея стоеше висок едър мъж, облечен в официален костюм с нещо като… сърп? Сърп, закопчан на колана на панталона му, точно там, където би се намирал мобифона на един така изглеждащ като него бизнесмен. Погледът и го проследи от гърдите нагоре и тя го погледна доста дръзко в лицето, а после и в очите. Тези сивкави буреносни очи, наподобяващи небето навънка. Свърна гръб обратно, като че ли за справка с цвета на небето. То беше в унисон с очите на мъжа зад нея. Той беше с набола брада с цвят на карамел, небръсната от няколко дни. Веждите му, същата тоналност, допринасяха на изключително учудената му гримаса, появила се по лицето му. Това го представяше като ведър мъж, но самата му осанка го караше да бъде доста строг, а също и горд мъж, добре сложен в живота мъж. Авторитетен човек.

-Кой? Кой сте вие?

-Според мен имаме доста да говорим по тази тема. За момента мисля, че няколко леки кратки обяснения биха те вкарали в ситуацията, защото точно в момента имам нужда от информация, за да мога да спра цялото това случайно случване на времевото изтичане.

За бога, какво говореше този странник. И как се бе озовал зад нея? Не го беше забелязала никъде на влизане във вагона.

-Ще ми позволиш ли да ти обясня, Невена?

-Откъде знаете името ми? – Кресна Невена, видимо изнервена. Вълната ѝ, тоест косата ѝ, се движеше по много забавен начин с всяко едно дори минимално изместване на главата ѝ.

-Работата е там, че… Ами… - Мъжът се притесни. Какво влияние можеше да създаде една мъничка госпожица върху такъв грамаден мъж! – Аз съм бог. В такъв смисъл, че съм реален, доста реален бог. Перун ми е името, ако това би ти навяло някакви спомени.

Перун. Перун Перун Перун. Ама. Бог. Славянски бог. Бог на гръмотевиците. „Реален бог”. Как така? Не. Не може да е така, бе. Това са измислиците, в които майка ѝ вярваше. Онези малки дървени фигурки, пред които всяка вечер преди лягане майката на Невена палеше малки восъчни свещички, покрити със зехтин. През лятото дори палеше и полски цветя, ритуално. А това каква връзка би имало, ако хипотетично предположи, че този мним Перун е съществуващ и че тя не си е ударила главата, примерно, на багажното място, при пътуване с купето?

-Откъде знаете името ми? – Повтори тихо Невена.

-Как няма да зная името ти, все пак като твой баща аз го избрах.

КАКВО СИ ПОЗВОЛЯВАШЕ ТОЗИ МЪЖ? Баща ѝ беше мъртъв още откакто бе малко дете, имаше дори негови снимки. Той нямаше абсолютно нищо общо с този човек. Освен очите. Майка ѝ казваше, че неговите очи променяха цвета си спрямо небето. Според Невена това беше много готино нещо, макар и след като порасна научи доста за цветовете на ирисите на човешките очи и разбра, че такива аномалии не са възможни.

-Съвсем сериозен ли сте, господине?

-Сериозен като гръмотевицата. Между другото, аз съм и неин повелител. – Смигна мъжът.

-Окей, нека предположим, че това е сън. И че аз наистина сънувам. Господине, за днес ми се случиха твърде много неща, както и за цялата седмица. Искам само и единствено всичко да се свърши и аз да се прибера във Франция при котката си. За каква информация става въпрос? Какво искате да разберете? Аз не ви познавам, все пак, затова не мисля, че бих ви била от особена помощ. Настоявам да се събудя.

Изведнъж от сакото на мъжа излезе малко бяло човече покрито с… очи. Това накара Невена да писне.

-ЗА БОГА! Това ме е следяло!

-О, да. Това е мое творение. Направих го, за да те проследи, тъй като трябваше да се уверя, че си ти, Неве. Напоследък губя комуникация с другите божества и не мога с особена лекота да намеря координатите ти и да те издиря, за да поговорим насаме, а сега сметнах, че е идеалното време и място.

Невена започна да разсъждава стремглаво на глас. Любимото ѝ действие.

-Нека нахвърлям няколко предположения, мога ли?

Богът кимна.

-Така. Ако предположим, че това не е сън… Всъщност, нека сложим тази хипотеза като рамка на самия разговор. Та. Вие търсите информация от мен. Следователно това ме навежда на мисълта, че вие не сте този, който си играе с мен и с времето в Казанлък. От това само едно нещо ми е неизвестно. Ако вие не сте този, който прави такива поразии с времето, то как така успях да изляза от Казанлък невредима и без последствия. О, и също така, как успяхте да спрете времепространството по този смахнат начин и то точно минути след превъртането?

-Аз съм главен бог. Мога да правя всичко, което си пожелая. Макар и всичките ти хипотетични твърдения да са правилни, бих добавил, че наистина бих искал да разбера кой е този смешник, разиграващ цял град по този начин и той да си получи заслуженото. Мисля, че се досещам кой е, но ми трябва информация от теб.

-Какъв тип информация точно? – Полюбопитства Невена.

-Лична информация от семеен характер. Нещо, което майка ти е правила преди много, много години. Само ти си тази, която ще знае за тези неща. Просто ти трябва да се досетиш и да ми споделиш.

-Какво ви трябва? – Невена не загуби официалното си отношение към мъжа.

-Нужно ми е да разбера към коя фигурка майка ти е отправяла молитви и е правила ритуали, тъй като това нещо е изключително опасно в днешно време. В днешно време ние сме едни забравени богове и единици вярват в нас. Логично е точно това нещо да е отключило и дало голяма мощ на някакво божество или дори същество. Вярата е изключително опасно нещо, Невена. Човек трябва да вярва само и единствено в себе си и в собствените си усилия.

Ох, ами сега? Много ги помни тя имената на митологичните работи!

Седна на мястото си и се насви. Мъжът я наблюдаваше бавно, но в крайна сметка той също реши да заеме срещуположното място. Невена затвори очи и облегна глава назад. Опита се да се успокои и да пресъздаде всекидневните ситуации от вечерите ѝ като дете.

Ето я майка ѝ, облича дъщеря си след вечеря и я приготвя за сън. Сресва косите ѝ, все така облачни и буйни. Преоблича себе си в нощница и заема място над перваза. Там, където се намират дървените фигурки. Доколкото си спомня, тези фигурки бяха дъбови и съществуваха може би още преди да се роди Невена. Колко стари атрибути.

Майка ѝ запалваше клечка кибрит и с нея палеше всяка една миниатюрна свещичка пред всяка една дъбова фигурка, след което я загасяваше в малък чугунен съд пълен с ароматна вода. Тая вода миришеше на лавандула. Още от малка лавандулата беше любимата миризма на Неве, дори се пръскаше с есенции от лавандула вместо парфюм.

Клепачите на Невена във влака потрепнаха и тя се впусна още по-дълбоко в реконструираната сценка в главата ѝ.

Доближи се до майка си и я дръпна за нощницата. Искаше прегръдка. Майка ѝ я взе на ръце и я сложи да седне до нея на пейката под прозореца.

-Погледни, Невенче, виж, мамо, боговете. На тях се молим за плодородие, за здраве, за добро. И ти така трябва. Виж тука, това е Перун – тя посочи централната фигурка. Беше на мъж с нещо като лъжица в ръка, макар и това да не беше лъжица, а ятаган. Невена се изкиска. На пояса му стоеше сърп, наподобяващ този на хипотетично реалния Перун, който стоеше със съвсем реалната Невена във влака. – Туй тука е Додола, на ба… Перун жена му. – Тези думи бяха изречени с известна болка и преглъщане. – А туй е Даждбог.  Герой! Бори се срещу Блудите, ах, тези непрокопсаници.  – Засмяно допълни майка ѝ.

Това е. Невена отвори очи и промълви.

-Блуд.

* * *

Лек ветрец развя облачната коса на Невена. Огледа се наоколо. Перун беше изчезнал яко дим. Неве въздъхна и разтърка очи. Погледна часовника си, който показваше 17:24. Облегна се удобно на седалката и се сгуши в ъгъла до прозореца. Небето беше възвърнало сивкавото си, не валеше никакъв дъжд. Чуваха се звуците на колелата на вагоните. Беше топло и уютно, точно както трябва да е в един влак. Идеалната атмосфера. Невена затвори очи и заспа, запътила се към София.

лява мозъчна хемисфера

Клик. Клак. Клик. Клак. Клик.

Монотонното тиктакане на автоматичната писалка на Гавраил отекваше из стените на тясната стаичка. Неговото малко апартаментче на шестия етаж не беше чак толкова добре звукоизолирано – вечер той чуваше разни шумове, каращи го да разсъждава над живота на хората, живеещи около него. Понякога той разсъждаваше повече над чуждия живот, отколкото мислеше за своя собствен. Може би Гав имаше право за това си свое решение – ако почнеше веднъж, никога нямаше да може да се спре. Мислите просто щяха да нахлуват в главата му една по една и ще си проправят път из мозъка му като червеи из трупа на мъртво животно.Всяка едничка грозна мисъл – плътска мисъл, изгаряща мисъл, бъдеща мисъл, нараняваща мисъл. Гавраил не можеше да позволи това да се случи, може би следващия наплив от интензивно мозъчно действие би го довършил, кой знае. Затова… ами затова се измъкна от леглото с плъзване на тялото си до пода, досущ змия, и се изправи на долните си крайници. Честно казано, бяха си доста сковани тези негови тънки клечести крака. Изтръска ги за да подбуди кръвообращението по тях, дори направи няколко клека. Костите на капачките на коленете му изпукаха. Гав се усмихна по доста особен крив начин – обичаше да пука костите по тялото си, затова реши, че трябва да изпука и костиците по пръстите си също.

Приближи се до бюрото си все още куцукайки заради схванатите си крака, в частност десен, прегърби се към пода и с едно бавно движение на ръката си включи компютъра от копчето. Не се чу никакъв по-особен звук, тъй като машината беше нов модел и беше изключително добре поддържана. С този си негов живот Гавраил можеше да си позволи най-доброто, но не го правеше, всичко отиваше само и единствено за алкохол и техника. Не, стоп. Това също беше мисъл. Рязко отърсване на глава встрани. Косата му погъделичка дясната му буза, време беше да си запише час при фризьор. Готово, ситуацията е овладяна, неправилното разсъждаване беше отсято в момента, в който то бе започнало да се сформира. Всичко е под контрол.

Мониторът зареди началния екран на компютъра. Въведе паролата на профила си n3goti@te и дръпна стола, за да седне. Придърпа също периферните устройства, разположи се добре и влезе в браузъра. Реши, че трябва да провери електронната си поща. Чат, чат, чат, чат. Зареди мигновено. Очевидно можеше да плаща и за доста добър интернет, с тази си негова работа. Гав всъщност не си позволяваше да мисли и за работата си, когато беше извън нея. Всъщност, дали някой изобщо знаеше какво работи той? Не е важно, не, няма значение, стига.

Едно определено писмо му привлече вниманието. Заглавието му беше изключително незабележимо, но все пак той го отвори. Гласеше „Къде?”. Без да се замисли кликна върху него и… Нищо. Писмото беше празно, дори нямаше подател или получател. Просто празен бял лист. Гав понечи да излезе, даде стрелката за задно връщане. Не се случи нищо. Хм, може би това е нормално. Кликна втори път. Отново никаква реакция. Какво по дяволите. Трети, четвърти, пети, шести път. Просто се струваше невъзможно от това да се излезе от това писмо. Затвори прозореца. Или, по-скоро, се опита да затвори прозореца. Затвори и самия браузър. Нито едно от неговите действия не даваше резултат. Просто се забелязваше промяната на копчетата за това как се опитваш да направиш нещо. Гав започна да се ядосва изключително много. Това беше доста мисловен процес, а той бягаше точно от това. Невъзможно. Направо докосна старт бутона и избра „Изключи компютъра”. И, о, разбира се, той не се изключи. Пот изби по челото му. Непоносимо.

Отново се приведе напред, този път от седнало положение и наблюдавайки монитора цъкна върху копчето за изключване и включване на машината.

Последва изключително зловещ саркастичен смях.

-Какво по дяволите искаш…

Седна и се облегна на облегалката на дървения си стол. Този от дървото, докарано от тропиците. Скъпото дърво. Дето можеше да си го позволи. Стоп. Мамка му, мисъл. Запечатай. Запечатай. Запечатайзапечатайзапечатайзапечатай.

Мониторът смени картината си на прост бял цвят. Гавраил се загледа втренчено в центъра на малкия телевизор, който премигна веднъж, като че ли да се изключи. Това вдъхна капка надежда в него, докато не се появи дума точно в средата.

„Сега.”

И сега.

Всичкият шум от всяка една частица на неговата малка стайна вселена бе като че ли изсмукан от пространството. Стаята загуби цвят, следователно и форма. За да привикне с тъмнината, Гавраил премигна веднъж. Когато отвори своите очи, констатира, че се намираше върху леглото си, лежащ по гръб с глава върху спретнато положената му синя възглавница. Всъщност, той знаеше че е синя. Не можеше да различи никакъв цвят около него, цвят нямаше. Беше толкова тъмно, че не би описал тъмнината с черния цвят. А и всичкия този изчезнал шум започваше да дава зелена светлина на мисловния процес в неговата глава.

Опита да се изправи, ала не успя. Беше като прикован върху леглото си, все едно в онзи мит за Прокруст, дето връзвал хората и ги мерел по леглото. Само че сега нямаше никакъв Прокруст, нито никакви хора около него. Всичко беше, описано с една дума, спокойно. Дори не спокойно, по-скоро насила успокоено.

Какво ли не би дал за един единствен звук сега. Звукът от ляво по обяд, който оповестяваше, че левите му съседи са прибрали децата от началното училище и ги подготвят за  следобедните им занимания, тясно обвързани с това те да стоят мирно и да учат за следващия ден, а след като са готови да се приближат до голямата библиотека намираща се на отсрещната страна на общата им стена. Малкото момче ще изтърве всеки ден една книга поне веднъж на ден. Ще последват безсмислени крясъци от страна на майката на двете момчета. Никога не се разбираше защо тя трябва да им крещи да бъдат по-тихи, та в това нямаше никакъв смисъл. Едно, че ситуацията беше доста иронична, второ, че това са две деца, как очакваше тя да ги спре? Да не би тя да не е била никога малка? Това подбужда такова мислене откъм стриктното детство на майката, налагаща същия модел във възпитанието на невръстните си деца. Освен когато не беше събота или неделя, Тогава идваше бащата, за да наглежда лапетата си, а майката си заминаваше на втората уикендна работа като секретарка на голям офис. Бащата звучеше като свестен типаж, носеше всеки път конзола, за да забавлява децата си, често играеха на игри, свързани със Супер Марио. Явно децата изключително много харесваха този тип игри, тъй като Гав веднъж ги видя пред блока с тениски на двамата братя Марио и Луиджи. Един ден имаше доста голям скандал, всъщност. За това, че бащата бил доста разглезващ родител. Но какво ли разбира Гав от такива семейства и разводи, като на неговите съседи. Та той бе отраснал в сиропиталище и сам бе извоювал положението си. Без никой да му се пречка. Без никой да му подава ръка, защото беше сигурен, че ако се остави на течението винаги ще има някой, който да го прецака. Най-добре си беше да бъде самостоятелен. Но, честно казано, понякога се чувстваше изключително самотен… И започваше да мисли.

За съседката, живееща над неговото апартаментче, която всяка сряда и петък и неделя канеше приятеля си у тях. През останалото време двамата прекарваха времето заедно на ресторанти. Това си беше изключително използваческо от тяхна страна, тъй като тя му предоставяше място за пренощуване, както и нейното тяло… А от негов дял той просто я канеше на срещи по разни ресторантчета в квартала. Доколкото разбра, той беше някакъв непрокопсаник. Никога не го беше виждал, но беше виждал съседката си само един единствен път. Разминаха се в близкия супермаркет, тя познаваше всички и мигновено го отрази. Размениха приказки и тя му предложи да се отбива понякога при нея, за да не му е толкова скучно в „малкото долно апартаментче”.  Но той никога не направи това, тъй като нямаше време за тези безсмислени неуговорени срещи между непознати. Но…

Един ден по време на ласките между съседката и приятеля и, Гав се събуди, заради шума. Стоновете на момичето бяха толкова красиви, а той вече виждаше лицето ѝ. Поправка, представяше си лицето ѝ. Близо до неговите гърди, изправена върху тялото му. Продължаваше да издава неволни звуци, да, той ги чуваше, а те някакси се транспортираха в съзнанието му и му доставяха това галене на сетивата и нервите, каращо го едновременно да избухва от мисли, а същевременно да е мисловно потиснат. Тогава реши, че никой никога няма да разбере за този си негов момент на „сближаване” между двамата и се остави в ръцете на майката природа, мислещ…

Усети рязко пронизване в крайчетата на пръстите си. Опита се да се избави от това безшумно и приковано състояние, но някакси не му се удаваше да се освободи от клопката на тъмнината.

И изведнъж го нападна страхът. Под форма на маса, приближаваща се близо до неговото тяло. Движеща се, сякаш напредваща към него, но същевременно все пак поддържаща някаква известна дистанция. Гавраил усещаше наближаващата опасност, но не можеше да направи каквото и да е, за да излезе от този транс, този гнетен кошмар. Усещаше как съществото сформираше челюст, сякаш се готвеше за нещо ужасяващо, което все пак го изпълваше с въодушевление, очакваше нещо непознато. Чуваха се траканията на зъби, огромни зъби, побиваха го още повече тръпки, но, по дяволите, не можеше да се откопчи от състоянието. А създанието се приближаваше всеки изминал момент с неговите страшни челюсти.

-Отвори си очите, Гавраиле, отвори ги.

Но той не посмя. Да не би да е толкова побъркан. А любопитството би го изяло отвътре в този момент. Но не трябваше, не можеше. Сърдечният му ритъм се ускори.

-Отвори ги, погледни. Разбери какво ще стане.

Нененененененене. Забранено е. Стараеше се като че ли да залепи очите си, за да не правят глупости и да види.И при все това…

-Проумей. Мисли.

Положи също толкова огромни усилия, за да повдигне клепачите си. И прогледна.

Тиктакаше ръчният му часовник и светеше като единствен източник на светлина само лампата на бюрото му. Сърцето му се успокои. Вдиша глътка застоял стаен въздух, колкото да се прочисти. Трябваше да отиде да отвори прозореца, за да се проветри. Отърси глава.

-За Бога, Гавраиле…