лява мозъчна хемисфера

Клик. Клак. Клик. Клак. Клик.

Монотонното тиктакане на автоматичната писалка на Гавраил отекваше из стените на тясната стаичка. Неговото малко апартаментче на шестия етаж не беше чак толкова добре звукоизолирано – вечер той чуваше разни шумове, каращи го да разсъждава над живота на хората, живеещи около него. Понякога той разсъждаваше повече над чуждия живот, отколкото мислеше за своя собствен. Може би Гав имаше право за това си свое решение – ако почнеше веднъж, никога нямаше да може да се спре. Мислите просто щяха да нахлуват в главата му една по една и ще си проправят път из мозъка му като червеи из трупа на мъртво животно.Всяка едничка грозна мисъл – плътска мисъл, изгаряща мисъл, бъдеща мисъл, нараняваща мисъл. Гавраил не можеше да позволи това да се случи, може би следващия наплив от интензивно мозъчно действие би го довършил, кой знае. Затова… ами затова се измъкна от леглото с плъзване на тялото си до пода, досущ змия, и се изправи на долните си крайници. Честно казано, бяха си доста сковани тези негови тънки клечести крака. Изтръска ги за да подбуди кръвообращението по тях, дори направи няколко клека. Костите на капачките на коленете му изпукаха. Гав се усмихна по доста особен крив начин – обичаше да пука костите по тялото си, затова реши, че трябва да изпука и костиците по пръстите си също.

Приближи се до бюрото си все още куцукайки заради схванатите си крака, в частност десен, прегърби се към пода и с едно бавно движение на ръката си включи компютъра от копчето. Не се чу никакъв по-особен звук, тъй като машината беше нов модел и беше изключително добре поддържана. С този си негов живот Гавраил можеше да си позволи най-доброто, но не го правеше, всичко отиваше само и единствено за алкохол и техника. Не, стоп. Това също беше мисъл. Рязко отърсване на глава встрани. Косата му погъделичка дясната му буза, време беше да си запише час при фризьор. Готово, ситуацията е овладяна, неправилното разсъждаване беше отсято в момента, в който то бе започнало да се сформира. Всичко е под контрол.

Мониторът зареди началния екран на компютъра. Въведе паролата на профила си n3goti@te и дръпна стола, за да седне. Придърпа също периферните устройства, разположи се добре и влезе в браузъра. Реши, че трябва да провери електронната си поща. Чат, чат, чат, чат. Зареди мигновено. Очевидно можеше да плаща и за доста добър интернет, с тази си негова работа. Гав всъщност не си позволяваше да мисли и за работата си, когато беше извън нея. Всъщност, дали някой изобщо знаеше какво работи той? Не е важно, не, няма значение, стига.

Едно определено писмо му привлече вниманието. Заглавието му беше изключително незабележимо, но все пак той го отвори. Гласеше „Къде?”. Без да се замисли кликна върху него и… Нищо. Писмото беше празно, дори нямаше подател или получател. Просто празен бял лист. Гав понечи да излезе, даде стрелката за задно връщане. Не се случи нищо. Хм, може би това е нормално. Кликна втори път. Отново никаква реакция. Какво по дяволите. Трети, четвърти, пети, шести път. Просто се струваше невъзможно от това да се излезе от това писмо. Затвори прозореца. Или, по-скоро, се опита да затвори прозореца. Затвори и самия браузър. Нито едно от неговите действия не даваше резултат. Просто се забелязваше промяната на копчетата за това как се опитваш да направиш нещо. Гав започна да се ядосва изключително много. Това беше доста мисловен процес, а той бягаше точно от това. Невъзможно. Направо докосна старт бутона и избра „Изключи компютъра”. И, о, разбира се, той не се изключи. Пот изби по челото му. Непоносимо.

Отново се приведе напред, този път от седнало положение и наблюдавайки монитора цъкна върху копчето за изключване и включване на машината.

Последва изключително зловещ саркастичен смях.

-Какво по дяволите искаш…

Седна и се облегна на облегалката на дървения си стол. Този от дървото, докарано от тропиците. Скъпото дърво. Дето можеше да си го позволи. Стоп. Мамка му, мисъл. Запечатай. Запечатай. Запечатайзапечатайзапечатайзапечатай.

Мониторът смени картината си на прост бял цвят. Гавраил се загледа втренчено в центъра на малкия телевизор, който премигна веднъж, като че ли да се изключи. Това вдъхна капка надежда в него, докато не се появи дума точно в средата.

„Сега.”

И сега.

Всичкият шум от всяка една частица на неговата малка стайна вселена бе като че ли изсмукан от пространството. Стаята загуби цвят, следователно и форма. За да привикне с тъмнината, Гавраил премигна веднъж. Когато отвори своите очи, констатира, че се намираше върху леглото си, лежащ по гръб с глава върху спретнато положената му синя възглавница. Всъщност, той знаеше че е синя. Не можеше да различи никакъв цвят около него, цвят нямаше. Беше толкова тъмно, че не би описал тъмнината с черния цвят. А и всичкия този изчезнал шум започваше да дава зелена светлина на мисловния процес в неговата глава.

Опита да се изправи, ала не успя. Беше като прикован върху леглото си, все едно в онзи мит за Прокруст, дето връзвал хората и ги мерел по леглото. Само че сега нямаше никакъв Прокруст, нито никакви хора около него. Всичко беше, описано с една дума, спокойно. Дори не спокойно, по-скоро насила успокоено.

Какво ли не би дал за един единствен звук сега. Звукът от ляво по обяд, който оповестяваше, че левите му съседи са прибрали децата от началното училище и ги подготвят за  следобедните им занимания, тясно обвързани с това те да стоят мирно и да учат за следващия ден, а след като са готови да се приближат до голямата библиотека намираща се на отсрещната страна на общата им стена. Малкото момче ще изтърве всеки ден една книга поне веднъж на ден. Ще последват безсмислени крясъци от страна на майката на двете момчета. Никога не се разбираше защо тя трябва да им крещи да бъдат по-тихи, та в това нямаше никакъв смисъл. Едно, че ситуацията беше доста иронична, второ, че това са две деца, как очакваше тя да ги спре? Да не би тя да не е била никога малка? Това подбужда такова мислене откъм стриктното детство на майката, налагаща същия модел във възпитанието на невръстните си деца. Освен когато не беше събота или неделя, Тогава идваше бащата, за да наглежда лапетата си, а майката си заминаваше на втората уикендна работа като секретарка на голям офис. Бащата звучеше като свестен типаж, носеше всеки път конзола, за да забавлява децата си, често играеха на игри, свързани със Супер Марио. Явно децата изключително много харесваха този тип игри, тъй като Гав веднъж ги видя пред блока с тениски на двамата братя Марио и Луиджи. Един ден имаше доста голям скандал, всъщност. За това, че бащата бил доста разглезващ родител. Но какво ли разбира Гав от такива семейства и разводи, като на неговите съседи. Та той бе отраснал в сиропиталище и сам бе извоювал положението си. Без никой да му се пречка. Без никой да му подава ръка, защото беше сигурен, че ако се остави на течението винаги ще има някой, който да го прецака. Най-добре си беше да бъде самостоятелен. Но, честно казано, понякога се чувстваше изключително самотен… И започваше да мисли.

За съседката, живееща над неговото апартаментче, която всяка сряда и петък и неделя канеше приятеля си у тях. През останалото време двамата прекарваха времето заедно на ресторанти. Това си беше изключително използваческо от тяхна страна, тъй като тя му предоставяше място за пренощуване, както и нейното тяло… А от негов дял той просто я канеше на срещи по разни ресторантчета в квартала. Доколкото разбра, той беше някакъв непрокопсаник. Никога не го беше виждал, но беше виждал съседката си само един единствен път. Разминаха се в близкия супермаркет, тя познаваше всички и мигновено го отрази. Размениха приказки и тя му предложи да се отбива понякога при нея, за да не му е толкова скучно в „малкото долно апартаментче”.  Но той никога не направи това, тъй като нямаше време за тези безсмислени неуговорени срещи между непознати. Но…

Един ден по време на ласките между съседката и приятеля и, Гав се събуди, заради шума. Стоновете на момичето бяха толкова красиви, а той вече виждаше лицето ѝ. Поправка, представяше си лицето ѝ. Близо до неговите гърди, изправена върху тялото му. Продължаваше да издава неволни звуци, да, той ги чуваше, а те някакси се транспортираха в съзнанието му и му доставяха това галене на сетивата и нервите, каращо го едновременно да избухва от мисли, а същевременно да е мисловно потиснат. Тогава реши, че никой никога няма да разбере за този си негов момент на „сближаване” между двамата и се остави в ръцете на майката природа, мислещ…

Усети рязко пронизване в крайчетата на пръстите си. Опита се да се избави от това безшумно и приковано състояние, но някакси не му се удаваше да се освободи от клопката на тъмнината.

И изведнъж го нападна страхът. Под форма на маса, приближаваща се близо до неговото тяло. Движеща се, сякаш напредваща към него, но същевременно все пак поддържаща някаква известна дистанция. Гавраил усещаше наближаващата опасност, но не можеше да направи каквото и да е, за да излезе от този транс, този гнетен кошмар. Усещаше как съществото сформираше челюст, сякаш се готвеше за нещо ужасяващо, което все пак го изпълваше с въодушевление, очакваше нещо непознато. Чуваха се траканията на зъби, огромни зъби, побиваха го още повече тръпки, но, по дяволите, не можеше да се откопчи от състоянието. А създанието се приближаваше всеки изминал момент с неговите страшни челюсти.

-Отвори си очите, Гавраиле, отвори ги.

Но той не посмя. Да не би да е толкова побъркан. А любопитството би го изяло отвътре в този момент. Но не трябваше, не можеше. Сърдечният му ритъм се ускори.

-Отвори ги, погледни. Разбери какво ще стане.

Нененененененене. Забранено е. Стараеше се като че ли да залепи очите си, за да не правят глупости и да види.И при все това…

-Проумей. Мисли.

Положи също толкова огромни усилия, за да повдигне клепачите си. И прогледна.

Тиктакаше ръчният му часовник и светеше като единствен източник на светлина само лампата на бюрото му. Сърцето му се успокои. Вдиша глътка застоял стаен въздух, колкото да се прочисти. Трябваше да отиде да отвори прозореца, за да се проветри. Отърси глава.

-За Бога, Гавраиле…