Яко дим

Бурната ѝ коса с форма на малко облаче се мърдаше изпод шала прищипана в яката на палтото ѝ. Нямаше особено време да се спира да оправя такива тривиални работи. Невена трябваше да се добере до гарата възможно най-бързо и най-експедитивно да заеме място, преди да са се напълнили вагоните. Не беше пътувала с БДЖ от много време, а френските железници не ѝ пресъздаваха същата атмосфера. Във Франция всичко беше подредено, всеки си знаеше позицията и ти отстъпваше. Всякакви такива престорени заучени от ранна възраст маниери за добро поведение присъстваха в забързаното ежедневие на французина.

Раз-два, раз-два, раз-два. Размърдай се, Неве. Ще изтървеш влака!

Ботушките на Невена се чуваха доста звучно и потропваха по плочките на тротоара. Небето определено не предвещаваше нещо негативно, ами напротив. Е, беше леко посивяло, но лъчите на слънцето се подаваха тук-там през облачетата. По улицата нямаше толкова много хора, макар и да беше около четири следобед. Забелязваха се главно автомобилите на хора, прибирайки се от работа. Нямаше дори и толкова много ученици, а все пак беше времето те да излизаха от гимназиите си, запътени към дома или просто разходка след училище. Сякаш някой нарочно беше намалил притока на трафик в Казанлък, като че ли със завъртане на копче, наподобяващо онези за звука на стереоуредбите, отговарящо за честотата на активност в града.

Обаче Невена не си го спомняше по същия начин. Сякаш откакто бе заминала за Анси нещо необяснимо се беше променило, нещо загадъчно бе обгърнало града. Защото не можеше през вече петдневния си престой в Казанлък всяко едно от действията да се повтарят.

Затова тя трябваше да стигне до гарата и да хване който и да е влак преди поредното завъртане на часовника в пет и осемнадесет.

След всеки завой по всяка една малка уличка (избягваше главните улици и булеварди) Невена се чувстваше наблюдавана, така че не можеше да си позволи да се затича изведнъж с бясна скорост към ЖП гарата, а сега от време на време упражняваше нещо подобно на ускорено маршируване или спортно ходене. Ами ако наистина е следена от милиарди малки очички зад ъглите, както усети миналия ден? Дали това всъщност беше реалност и наистина и се случи да види миниатюрното човече с множеството очни ябълки обсипани по телцето му? Това не можеше да е само сън, след като налице беше новоразбраната информация за превъртането на времето в указания час. Точно поради тази причина Невена, след доста дълги размишления в едно квартално кафене, реши, че за да прекъсне верижните следствия от времевото въртене, тя трябва да направи нещо неочаквано, като най-очевидното бе да напусне града. Може би Казанлък бе обграден от някакъв мистичен купол. Тя сама не знаеше. А много мразеше, когато не знае нещо. Затова Неве винаги, винаги трябваше да на всяка цена да разнищи загадката. Аммаха, ще ѝ се причиняват такива главоблъсканици без да ги реши.

Часът приближаваше четири и половина, но за щастие Невена приближаваше ЖП гара Казанлък. Важното беше днес да се добере до нея. Дори и да не успееше да хване случаен влак, би си написала актив за това, че е съумяла да свърши голяма част от работата.

Там беше проблемът, че тя не можеше да тръгне по-рано, за да напусне града, тъй като преспиваше у леля си Женя, а Женя обичаше да приказва с часове, така че дори и да се беше наканила да си тръгне към десет сутринта, леля ѝ винаги би започнала нова и нова тема за астрални или нумерологични занимания. Жената я влечаха тези работи, които така не касаеха Невена, която не ги смяташе за нещо, което трябва да бъде сложено присърце и да отговаря за нашия живот. Все пак ние определяме нашата съдба. Тя не ни е написана и предопределена от някой си там горе, бог или планета.

Но, уви, тя бе принудена да слуша тирадите на леля си. Все пак беше в България за пръв път от три години.

Ето, че наближи гарата. Поспря се за да си отдъхне малко от цялото вървене. Макар и да не беше лято си беше топло за нея, така увита в шареното си шалче и загърната в огромното си тъмнокафяво палто, получено от майка ѝ. Откакто бе малка искаше това палто да бъде нейно и ето, че вече малката Неве порасна в голямата Невена, достатъчно висока и голяма, за да ѝ бъде по мярка, а не да бъде като в палатка в него.  Това палто беше единственото нещо, останало ѝ от майка ѝ, след като жената почина при катастрофа преди четири години. Това беше и главната причина тя да се реши да напусне Казанлък, а по-късно и самата държава. Майка ѝ, набожна жена, макар и неприспадаща към типично християнските българки, които стоят пред иконите на светците и се молят богу горещо, почиташе едни по-специфични богове. Славянски богове.

След случилото се Невена проклинаше тези богове с горчиви устни на очи и злостна усмивка.

„Къде сте вие, къде опазихте майка ми, като толкова бдите над всички и ги закриляте? Неблагодарници! Тя би дала всичко за вас. Ето, дори и живота си ви даде. За едното безсмислено нищо.”

Пристъпи към гишето и погледна таблото със заминаващите в скоро време влакове. Имаше един, пътуващ от Казанлък към София в точно 17:11. Дано да успее да напусне околностите на града за толкова време, ако не, утре по същото време би хванала този в 16:58 за Видин. Важното бе да съумее да бъде извън града преди времето да се завърти и да се озове отново в завивките в апартамента на Женя.

Закупи си билет и се запъти към съответния влак. Имаше още време, но трябваше да заеме мястото си, все пак. Качи се в третия пътнически вагон. Ах, колко ѝ липсваха българските железници с техния тъй уютен вид и звук. Най-накрая напълно можеше да почувства атмосферата на пътуването с БДЖ. С първата си стъпка Невена вдиша и издиша и усети поскръцването на пода във вагона. Запъти се към най-близкото свободно купе във влака и седна. Дори и влакът беше в унисон с града – беше полупразен, успя дори да заеме самичка купе. Сложи чантата си на съседния стол и се облегна назад. Погледна ръчния си часовник – стрелките показваха, че след 4 минути влакът ще потегли. Невена се протегна и събу ботушите си. Положи ги под седалката си и ги опъна на срещуположната. Хвърли поглед на гледката през прозореца. Времето стоеше все така – монотонни облачета закриваха слънчевите лъчи на декемврийското небе, а нямаше никакъв признак за вятър. Както и за задаваща се буря.

Изведнъж усети потеглянето на влака. Пръв се чу локомотивът, а след това и забоботиха колелата на вагоните по железните релси. Това изпълни Невена с такава надежда, че сега ще бъде моментът, в който ще излезе от омагьосания кръг, че тя си сътвори плана да поспи след като види, че е напуснала крайнините на Казанлък след 17:18. Наистина имаше нужда от тази почивка. Душевна и физическа.

Нави десния ръкав на пуловера си и свали ръчния си часовник, за да може да наблюдава времето и движението на влака едновременно. Събра си краката и седна по турски с облегнато рамо към облегалката. Преметна косата си на една страна и се вгледа в табелите. Наближаваше тази със задраскания „Казанлък” на нея. Невена почувства такъв екстаз, когато я премина, че не видя, че оставаха около шест минути до времевото превъртане. Забеляза само интензивната промяна в небето.

Първо то посивя до доста наситени тонове на сивото, ако така изобщо биха могли да бъдат наречени нюансите на сивото. След това от сивотата премина в друг цвят след първия удар на светкавица, пронизваща небето – то се оцвети в синьо. Синьото също като сивото се напълни и промени нюансите си на доста тъмни. Заваля лек дъждец, виждаше се по стъклото, който също като небесните цветове претърпя промяна, стана по-енергичен и по-състоятелен дъжд, като че ли изливащ се с кофи от небето. Той също се трансформира в последната си форма – кристални топчета лед, които се биеха в прозореца на купето и изплашиха Невена, карайки я да се наскупчи рязко назад в седалката. Стисна часовника толкова силно, че я заболяха чак кокалчетата на ръката ѝ. Сепна се и отпусна схватката си. Погледна, че през това време, което прекара в наблюдаване на промяната във времето, самото Време не бе се завъртяло. Малките железни стрелкички върху циферблата показваха часът да е 17:23. Леле, това беше чудесно. Дори повече от чудесно. Това беше най-доброто.

Невена сега вече можеше да си отдъхне, прекалено, прекалено много ѝ се насъбра за тези пет дни прекарани в търсене на изход от омагьосания кръг, в който неволно тя бе попаднала. Можеше да диша спокойно без да се притеснява и от това, че някой я наблюдава отвсякъде. Облегна се назад и затвори очи. Дори не ѝ трябваха слушалки, за да послуша някаква музика – музиката на леда, падащ върху стъклото беше единственото нещо, което бе подходящо за момента.

* * *

Тракаха също и колелата на влаковете. Е, тракаха докато всичко не спря. Буквално не спря. Всяка една нота от всеки един източник на звук престана да съществува. Замръзнаха всички предмети. Всичко преживя един застой. Освен Невена.

Невена можеше да види и да почувства промяната с всяка една пора на тялото си. Днес явно тя щеше да изживее прекалено много промени.

Единственото различно нещо беше, че за разлика от света около нея, тя можеше да се движи. Можеше и да издава звуци. Като например звука от гласните си струни, сформиращ звука „Защо днес всичко е против мен?”.

-И аз това се питам, Неве – прогърмя един силен и дълбок мъжки глас иззад нея.

-Ама това е много несериозно. Как така точно днес и как така на мен. Освен това, защо сънувам такива неща?

-Какви неща? – Попита гласът.

-Ами как какви неща? – Отговори раздразнено Невена. – Тези, които сънувам точно в този момент, разбира се!

-Неве… Ти не сънуваш.

Тя се обърна рязко, толкова рязко, че би си причинила главозамайване или дори изкривяване на гръбначния кръст с разместване на прешлен. Зад нея стоеше висок едър мъж, облечен в официален костюм с нещо като… сърп? Сърп, закопчан на колана на панталона му, точно там, където би се намирал мобифона на един така изглеждащ като него бизнесмен. Погледът и го проследи от гърдите нагоре и тя го погледна доста дръзко в лицето, а после и в очите. Тези сивкави буреносни очи, наподобяващи небето навънка. Свърна гръб обратно, като че ли за справка с цвета на небето. То беше в унисон с очите на мъжа зад нея. Той беше с набола брада с цвят на карамел, небръсната от няколко дни. Веждите му, същата тоналност, допринасяха на изключително учудената му гримаса, появила се по лицето му. Това го представяше като ведър мъж, но самата му осанка го караше да бъде доста строг, а също и горд мъж, добре сложен в живота мъж. Авторитетен човек.

-Кой? Кой сте вие?

-Според мен имаме доста да говорим по тази тема. За момента мисля, че няколко леки кратки обяснения биха те вкарали в ситуацията, защото точно в момента имам нужда от информация, за да мога да спра цялото това случайно случване на времевото изтичане.

За бога, какво говореше този странник. И как се бе озовал зад нея? Не го беше забелязала никъде на влизане във вагона.

-Ще ми позволиш ли да ти обясня, Невена?

-Откъде знаете името ми? – Кресна Невена, видимо изнервена. Вълната ѝ, тоест косата ѝ, се движеше по много забавен начин с всяко едно дори минимално изместване на главата ѝ.

-Работата е там, че… Ами… - Мъжът се притесни. Какво влияние можеше да създаде една мъничка госпожица върху такъв грамаден мъж! – Аз съм бог. В такъв смисъл, че съм реален, доста реален бог. Перун ми е името, ако това би ти навяло някакви спомени.

Перун. Перун Перун Перун. Ама. Бог. Славянски бог. Бог на гръмотевиците. „Реален бог”. Как така? Не. Не може да е така, бе. Това са измислиците, в които майка ѝ вярваше. Онези малки дървени фигурки, пред които всяка вечер преди лягане майката на Невена палеше малки восъчни свещички, покрити със зехтин. През лятото дори палеше и полски цветя, ритуално. А това каква връзка би имало, ако хипотетично предположи, че този мним Перун е съществуващ и че тя не си е ударила главата, примерно, на багажното място, при пътуване с купето?

-Откъде знаете името ми? – Повтори тихо Невена.

-Как няма да зная името ти, все пак като твой баща аз го избрах.

КАКВО СИ ПОЗВОЛЯВАШЕ ТОЗИ МЪЖ? Баща ѝ беше мъртъв още откакто бе малко дете, имаше дори негови снимки. Той нямаше абсолютно нищо общо с този човек. Освен очите. Майка ѝ казваше, че неговите очи променяха цвета си спрямо небето. Според Невена това беше много готино нещо, макар и след като порасна научи доста за цветовете на ирисите на човешките очи и разбра, че такива аномалии не са възможни.

-Съвсем сериозен ли сте, господине?

-Сериозен като гръмотевицата. Между другото, аз съм и неин повелител. – Смигна мъжът.

-Окей, нека предположим, че това е сън. И че аз наистина сънувам. Господине, за днес ми се случиха твърде много неща, както и за цялата седмица. Искам само и единствено всичко да се свърши и аз да се прибера във Франция при котката си. За каква информация става въпрос? Какво искате да разберете? Аз не ви познавам, все пак, затова не мисля, че бих ви била от особена помощ. Настоявам да се събудя.

Изведнъж от сакото на мъжа излезе малко бяло човече покрито с… очи. Това накара Невена да писне.

-ЗА БОГА! Това ме е следяло!

-О, да. Това е мое творение. Направих го, за да те проследи, тъй като трябваше да се уверя, че си ти, Неве. Напоследък губя комуникация с другите божества и не мога с особена лекота да намеря координатите ти и да те издиря, за да поговорим насаме, а сега сметнах, че е идеалното време и място.

Невена започна да разсъждава стремглаво на глас. Любимото ѝ действие.

-Нека нахвърлям няколко предположения, мога ли?

Богът кимна.

-Така. Ако предположим, че това не е сън… Всъщност, нека сложим тази хипотеза като рамка на самия разговор. Та. Вие търсите информация от мен. Следователно това ме навежда на мисълта, че вие не сте този, който си играе с мен и с времето в Казанлък. От това само едно нещо ми е неизвестно. Ако вие не сте този, който прави такива поразии с времето, то как така успях да изляза от Казанлък невредима и без последствия. О, и също така, как успяхте да спрете времепространството по този смахнат начин и то точно минути след превъртането?

-Аз съм главен бог. Мога да правя всичко, което си пожелая. Макар и всичките ти хипотетични твърдения да са правилни, бих добавил, че наистина бих искал да разбера кой е този смешник, разиграващ цял град по този начин и той да си получи заслуженото. Мисля, че се досещам кой е, но ми трябва информация от теб.

-Какъв тип информация точно? – Полюбопитства Невена.

-Лична информация от семеен характер. Нещо, което майка ти е правила преди много, много години. Само ти си тази, която ще знае за тези неща. Просто ти трябва да се досетиш и да ми споделиш.

-Какво ви трябва? – Невена не загуби официалното си отношение към мъжа.

-Нужно ми е да разбера към коя фигурка майка ти е отправяла молитви и е правила ритуали, тъй като това нещо е изключително опасно в днешно време. В днешно време ние сме едни забравени богове и единици вярват в нас. Логично е точно това нещо да е отключило и дало голяма мощ на някакво божество или дори същество. Вярата е изключително опасно нещо, Невена. Човек трябва да вярва само и единствено в себе си и в собствените си усилия.

Ох, ами сега? Много ги помни тя имената на митологичните работи!

Седна на мястото си и се насви. Мъжът я наблюдаваше бавно, но в крайна сметка той също реши да заеме срещуположното място. Невена затвори очи и облегна глава назад. Опита се да се успокои и да пресъздаде всекидневните ситуации от вечерите ѝ като дете.

Ето я майка ѝ, облича дъщеря си след вечеря и я приготвя за сън. Сресва косите ѝ, все така облачни и буйни. Преоблича себе си в нощница и заема място над перваза. Там, където се намират дървените фигурки. Доколкото си спомня, тези фигурки бяха дъбови и съществуваха може би още преди да се роди Невена. Колко стари атрибути.

Майка ѝ запалваше клечка кибрит и с нея палеше всяка една миниатюрна свещичка пред всяка една дъбова фигурка, след което я загасяваше в малък чугунен съд пълен с ароматна вода. Тая вода миришеше на лавандула. Още от малка лавандулата беше любимата миризма на Неве, дори се пръскаше с есенции от лавандула вместо парфюм.

Клепачите на Невена във влака потрепнаха и тя се впусна още по-дълбоко в реконструираната сценка в главата ѝ.

Доближи се до майка си и я дръпна за нощницата. Искаше прегръдка. Майка ѝ я взе на ръце и я сложи да седне до нея на пейката под прозореца.

-Погледни, Невенче, виж, мамо, боговете. На тях се молим за плодородие, за здраве, за добро. И ти така трябва. Виж тука, това е Перун – тя посочи централната фигурка. Беше на мъж с нещо като лъжица в ръка, макар и това да не беше лъжица, а ятаган. Невена се изкиска. На пояса му стоеше сърп, наподобяващ този на хипотетично реалния Перун, който стоеше със съвсем реалната Невена във влака. – Туй тука е Додола, на ба… Перун жена му. – Тези думи бяха изречени с известна болка и преглъщане. – А туй е Даждбог.  Герой! Бори се срещу Блудите, ах, тези непрокопсаници.  – Засмяно допълни майка ѝ.

Това е. Невена отвори очи и промълви.

-Блуд.

* * *

Лек ветрец развя облачната коса на Невена. Огледа се наоколо. Перун беше изчезнал яко дим. Неве въздъхна и разтърка очи. Погледна часовника си, който показваше 17:24. Облегна се удобно на седалката и се сгуши в ъгъла до прозореца. Небето беше възвърнало сивкавото си, не валеше никакъв дъжд. Чуваха се звуците на колелата на вагоните. Беше топло и уютно, точно както трябва да е в един влак. Идеалната атмосфера. Невена затвори очи и заспа, запътила се към София.